Anynomous

"

Джон караше с висока скорост по магистралата. Нямаше търпение да се върне вкъщи и да види отново Ния преди да тръгне. Беше засвидетелствал обичта си към родителите, а сега беше време да докаже любовта си и на Ния, отново. През целия път той си мислеше за нея и за това какво направи тя с него. От железния, самонадеян и безстрашен войник, той се превърна в чувствителен мъж, на който му омекваха коленете при вида ѝ. Стигаше му да бъде близо до нея и да слуша гласа ѝ. Джон не ...познаваше този мъж и се чудеше дали е възможно да се промени толкова много за толкова кратко време. Какво се беше случило? Отговорът напираше все по-осезателно. Любовта. Ния бе олицетворение на тази любов. Оставаха му само няколко часа до заминаването и определено тя бе човекът, с когото той искаше да прекара последните мигове на американска земя. Спомни си, че само веднъж в живота си се бе чувствал по този начин и това беше далеч в миналото. Малко след като завършил гимназия, се запознал с едно момиче на неговата възраст. Казвала се Ейприл. Били толкова млади, че смятали всичко за даденост. И двамата смятали, че са влюбени и много скоро започнали да мислят за нещо по-сериозно. Били заедно две години, през които се опознали доста добре. Той я боготворил, тя също го обичала. Един ден се върнала вкъщи и съобщила на Джон, че е бременна. Той бил на седмото небе от щастие. Винаги е искал да създаде хубаво и сплотено семейство като неговото. Затова когато чул новината, той започнал да чертае тяхното съвместно бъдеще. Представял си една голяма и просторна къща с градина, в която да играят децата им, колкото повече, толкова по-добре. Джон бил от мъжете, които смятали, че трябва да оставят следа след себе си, да разхождат мънички крачета, да помагат на малки ръчички да опознаят света, а след това да ги защитават от лоши хора и помисли. Но съдбата явно имала други планове. Една вечер, докато гледали телевизия, Ейприл се оплакала от силни болки в корема. Джон веднага я закарал в болница, постояла там няколко дни, но в крайна сметка докторите не успели да направят нищо, за да задържат бебето. Тя успяла да се възстанови физически, но психическата травма останала. Много се променила. Вече не била онова жизнерадостно и усмихнато момиче, в което Джон се влюбил. Опитали се да заживеят отново по старому, но не се получавало. Той се опитвал да прави всичко възможно да не усещат загубата. Но един ден Ейприл решила да се изнесе. Когато Джон се върнал вкъщи, намерил лист хартия, на който били написани следните редове:“ Джон, съжалявам! Не мога повече да живея така. Ти ми напомняш за бебето, което не успяхме да имаме. Споменът е прекалено болезнен за мен. Съжалявам. Обичам те!“ Джон дълго време не забравил тези думи. Тогава започнал да се вижда с много момичета, за да забрави Ейприл. И това време продължи доста дълго. До този момент.

Anynomous

"

Часовникът неумолимо отмерваше изминаващото време и отбелязваше началото на края на нейното пътешествие-приключение. Предстоеше ѝ последната среща, на която трябваше окончателно да бъде подписан договорът. Имаше още около два часа и на Ния и се прииска да изпие последното си американско кафе. Облече се, взе необходимите папки и лаптопа си и излезе. Наближи кафенето и погледна нагоре към надписа му. Искаше да запомни и най-малката подробност от това, което ѝ се случваше тук. П...рекрачи прага и влезе, запъти се към масата и с изненада забеляза, че тя отново е свободна. Седна и неволно погледна към стола на бара, на който онзи ден седеше Джон. Сега там имаше друг мъж, който не подозираше за нейното съществуване. Тя получи дежа-вю. Сервитьорката се приближи към нея и я попита какво ще желае. Тя си поръча кафе и чийзкейк. Умишлено или не, преповтори всичко от онзи съдбовен ден. Но без присъствието на онова нахакано американско войниче нищо не беше същото. Затова Ния бързо се отказа от намеренията си, които сметна за глупави, стана, плати сметката си и излезе. Беше хубав пролетен ден и тя реши да походи малко, докато дойде време за срещата. Събираше впечатления и запомняше места, явления, дори хора. По американските улици се разхождаха изключително интересни и пъстроцветни индивиди. В Ню Йорк като че ли бе събран цветът на планетата. Имаше от всичко и от всеки. Престоят тук много й хареса и я обогати емоционално. Часът на истината настъпи. Тя влезе в офиса на американското издателство и се настани на стола, на който обикновено сядаше на всички досегашни срещи. Беше подранила и зачака. В уречения час започнаха да влизат един по един представителите на американското издателство и щом я видеха, се усмихваха, защото времето, което бяха прекарали заедно бе достатъчно да я харесат и да я даряват с не толкова популярното американско гостоприемство. Но Ния успя да им въздейства и днес те просто щяха да финализират сделката.

Anynomous

"

Това е моят нетрадиционен поглед към биографията ми. Очаквайте нашите романи! "Аз съм дъщеря на вятъра, възпитаничка на слънцето и роднина на водата. Вятърът ме е научил да се рея високо над земята и дребните проблеми, за което съм му изключително благодарна.Слънцето ме е възпитало да излъчвам топлина и да озарявам мрачните хора. Водата пък е допринесла за чистото ми и невинно излъчване, въпреки възрастта. Защото водата облагородява и помни. Помни теб, помни него, помни всич...

Anynomous

"

Цяла вечер Джон разказваше забавни истории, а Софи и Итън се наслаждаваха на присъствието на сина си. След вечеря поиграха на скрабъл. Това беше ритуал, останал още от детството му, когато се събираха всички и играеха до полунощ. Наред с играта говореха за много и различни неща. И двете страни бяха зажаднели за подобни вечери. На нито един от тримата не му се спеше и те прекараха в разговори до малките часове на сутринта. На другата сутрин Софи беше станала рано, може би до...ри не беше заспивала, и вече беше в кухнята и правеше закуска. Знаеше, че Джон обича палачинки и ароматът им вече се разнасяше из къщата. Именно проникващият през стените мирис на домашно приготвена храна събуди Джон. Той също дълго време не успя да заспи, беше прекарал в унес два или три часа. Не успя да се унесе от мисли за родителите си и за... Ния. Бързо се облече, както бе свикнал във войнишкия режим, и слезе надолу по стълбите. Кухнята се намираше от лявата страна, но при стъпването на последното стъпало Джон погледна първо вдясно и видя баща си, който седеше на стол на верандата и отиде до него. Седна на другия стол и го попита: - Татко, добре ли си?- Джон бе свикнал с тежкия характер на баща си, който не говореше много и почти винаги беше умислен. Но този път беше различно, той изглеждаше разтревожен. - Татко?- повтори той и като че ли го извади от някакъв унес. - Добре съм, Джон. Просто съм притеснен. Не ми обръщай внимание. Сега трябва да си концентриран, за да се върнеш жив и здрав.- Джон прегърна баща си като момченце, молещо за прошка заради счупена чаша. Но нещо друго бе счупено в душата на Итън. Той не можеше да си прости, че бащината му обич не е успяла да го спре навреме от взимането на съдбовното решение да стане войник. Джон прегърна баща си и за сетен път съжали за това, което им причинява. Все още се прегръщаха, когато Софи извика от кухнята, че закуската е готова. И двамата се запътиха към приятния аромат като двама анимационни герои, които се издигат от местата си от силата на приятния аромат. А когато това ставаше, когато са заедно, се пораждаше най-великото чувство на света, което не можеше да се сравни с нещо друго на света. Беше време да тръгва и Джон се сбогува с родителите си. И тримата не обичаха този момент и затова направиха всичко възможно церемонията по изпращането да мине доста бързо. Прегърна силно и двамата си родители, седна в колата, подържа вратата отворена известно време, а Софи и Итън стояха прегърнати до колата. Джон им се усмихна и каза: - Не се тревожете за мен. Ще се върна!- тогава затвори вратата и потегли. Погледна в огледалото за задно виждане и видя родителите си, прегърнати да махат с ръце след заминаващата кола. Джон натисна клаксона веднъж и се отдалечи. Софи и Итън все още стояха там и махаха с ръце.

Anynomous

"

Джон спря пред хотела, качи се в асансьора и се запъти към познатата стая. Почука на вратата и започна да изпитва странно усещане в стомаха. Почака малко и след като вратата не се отвори, почука втори път. Но отново не получи отговор. Явно Ния бе излязла. Джон приседна на пода до вратата и зачака. Не искаше да я изпусне, когато си дойде. След около час тя прекрачи прага на хотела и се запъти към стаята си. В далечината видя силует. Не успя да разпознае на кого е, но докато пр...иближаваше, силуетът ставаше все по-ясен. Джон беше заспал, но когато усети стъпки, се разбуди и разтърка очи като малко дете, което току-що става, изправи се и се усмихна: - Не исках да те изпусна. – той я прегърна силно сякаш не се бяха виждали много дълго време, целуна я по бузата и двамата се отправиха към стаята, за да може Ния да си отдъхне от тежката сутрин. Тя побърза да го попита: - Ти не си ли при родителите си? - Бях, но исках да се върна по-скоро и да те видя. Утре заминавам и искам да прекарам с теб последните си часове у дома .- Ния се почувства поласкана, но и малко притеснена. - Радвам се. И аз исках да те видя - и двамата замълчаха. Следващите мигове прекараха без да си говорят. Ния отиде до кухничката и си сипа вода. Той пък седна на дивана и я изчака тя да дойде в стаята. Изведнъж Ния викна от другата стая: - Знаеш ли, че вече толкова време съм тук, а все още не съм видяла Статуята на свободата отблизо - Джон само това и чакаше: - Ами да тръгваме тогава - хвана Ния за ръка и буквално я повлече към вратата, но тя го спря смеейки се и каза: - Чакай малко! Искам да се преоблека с нещо по-удобно.- Джон се усети, че може би беше по-напорист от нужното и ѝ се извини. Ния се отправи към спалнята, за да облече една свободна и свежа рокля на цветя, хвърли върху нея тънко болеро, защото все пак беше пролет и времето можеше да те изненада всеки миг, обу удобни спортни кецове, сложи съвсем леко розово червило, което едва се забелязваше, и излезе от стаята. Щом а видя, Джон мислено ахна, сякаш виждаше принцеса, която величествено слиза по стълбите и всички погледи са отправени към нея.

Anynomous

"

"В следващия момент тя се сети, че е пропуснала да го попита кога заминава. Преди няколко дни този въпрос нямаше значение, но сега придоби нова семантика. -След една седмица. Обикновено ни дават няколко дни да прекараме със семействата си или с любимите хора, да се сбогуваме. -Да се сбогувате? Какво имаш предвид?- Джон отпусна съвсем леко хватката си, но останаха прегърнати. - Когато заминаваме, не знаем какво ще се случи с нас. Трябва да подготвим близките си за най-лошото.... Аз обикновено не правя това. Напротив, опитвам се да разсея родителите си и да ги успокоя. Преди излизахме с приятели, намирахме някое момиче и... толкова. Сега е по-различно, имам нещо за губене, а не искам да го изгубя. Неговият живот се разделяше на преди и сега. Той постоянно й го напомняше, но някак си без да кара Ния да се чувства задължена за нещо. Джон се замисли за всички пропилени години, в които бе прекарвал времето си с безмислени срещи и познанства. Прииска му се да има машина на времето и да се озове години назад и да промени отношението си към живота изобщо, да подобри ценностната си система, да разшири мирогледа си за много неща от живота, които смятал за маловажни за този конкретен период от живота си. Но положението бе такова каквото е. И за Ния не бе лесно, тя бе отговорен родител и това, което се случваше в момента, бе нередно, грешно и непланирано, но бе толкова хубаво, че тя се плашеше от това, което може да последва. Точно тази мисъл я накара рязко да се отдръпне от прегръдката на Джон. -Трябва да тръгвам. – тя стана и Джон я последва, опита се да я хване за ръката, за да я върне обратно, но тя бързо я издърпа, сякаш едва сега бе осъзнала сериозността на положението. За нея бе трудно и почти невъзможно да се раздвои, години наред бе отдадена тялом и духом само и единствено на семейството си. А сега, докато стоеше до този чаровен мъж, който твърдеше, че я обича, един въпрос все по-настоятелно притесняваше съзнанието й. А въпросът бе дали е възможно да обича двама мъже едновременно. Отговорът стоеше пред нея, но тя отказваше да го приеме. Джон направи още един опит да я върне, но без успех. Тя вече бе започнала да събира нещата от масата и да ги връща обратно в кошницата. Той започна да прави същото. -Ния, успокой се. Ако искаш, тръгваме веднага."

Anynomous

"

Остават по-малко от 12 часа до края на гласуването. Ако някой все още не го е направил, може да гласува. А ето и порцията за днес: "Джон караше към къщата на родителите си. В колата си бе пуснал силна музика, която кънтеше в унисон със силната скорост, с която караше. Когато беше сам, той си позволяваше да прави това. Обичаше всичко, което му доставя допълнителна доза адреналин. Това бе и една от причините да започне да служи в армията. Като всяко малко момче и той бил доста ...

Anynomous

"

Все още малко изморена от емоциите на бала... "Ния започна да мисли за връщането си вкъщи при децата и Манол. Оставаха й броени часове до полета. Багажът й беше вече опакован и чакаше до вратата на хотелската стая. Когато Ния влезе в нея , тя й се стори особено пуста и празна. Въпреки че прекара само две седмици тук, тя бе свикнала с подредбата и беше започнала да й харесва. Трудно свикваше с новите неща, но тук се почувства добре и на място. Беше се превърнала в нейното мя...сто дори само за две седмици. Успехът от преговорите също я накара да вярва повече в себе си. Щеше да се върне от Америка по-уверена и по-амбициозна. Това пътуване се превърна в повратната точка в нейния живот , която промени мирогледа й и отъпкания път, който си беше проправила. Тръгна за тази далечна и непозната страна малко несигурна и плаха, а сега си тръгваше оттук самоуверена и готова за още пътувания. Стигна до извода, че просто досега не й се е отдавала подходяща възможност да докаже себе си. Нямаше търпение да се обади на Георги в България и да му съобщи хубавата новина, че ще имат работа поне още няколко години. Остави лаптопа на масата, отвори го и започна да звъни на шефа си. Не след дълго чу познатия глас. -Ния, здравей. Най-после се обади. Как си? - Добре съм, Георги. Тук всичко мина страхотно. Договорът е подписан.- от другата линия се чу радостен възглас. - Браво, Ния! Това е чудесно. Знаех си, че не съм сгрешил като те избрах. Чакам те с нетърпение. Кога ти е полетът? - След няколко часа. След малко тръгвам към летището. Но първо исках да ти се обадя. -Благодаря ти!- въздишката му звучеше като облекчение. Явно и той беше притеснен за изхода от преговорите. Познаваше добре американците и знаеше, че дори и най-малкото нещо да не им хареса, можеха да се откажат и да прекратят всякакви разговори. Но познаваше добре и Ния и знаеше, че тя притежава рядко срещан чар, естествена доброта и вродена интелигентност. Той беше забелязал, че тези качества винаги й помагат, а тя дори не го осъзнаваше. Георги Ангелов си спомни, когато видя Ния за първи път на интервюто за работа. Едно по детински плахо момиче прекрачи прага на офиса му. Тя седеше срещу него притеснена и хрисима. Идваше от провинцията и си личеше, че не е свикнала с подобен „разпит“, а суетата и претенциозността й бяха чужди. Точно заради това Георги Ангелов видя в нея огромен потенциал. Веднага я взе на работа и с годините тя защити доверието му. А пътуването до Америка беше своеобразен подарък за нейната добра служба. "

Anynomous

"

Първото нещо, което забеляза, когато прекрачи прага на жилището му бе войнишката му униформа, която висеше изгладена на закачалка и търпеливо чакаше поредното пътуване. Минаха през светъл коридор, в който нямаше много неща, все пак Джон живееше сам с чести отсъствия от дома. От позицията на перфектна домакиня на Ния й направи приятно впечатление, че всичко бе на мястото си, прилично подредено, нямаше излишни неща- само най-необходимото и въпреки това имаше усещането за уют.... Джон я покани в дневната. Там бяха позиционирани няколко неща. Малък сив диван, пред него малка масичка, върху която бяха разхвърляни списания, срещу нея се намираше малка секция, в която бе разположен телевизорът, а до него бе уредбата, на която Джон обичаше да слуша музика. По дисковете тя разбра, че обича да слуша рок и джаз музика, тук вкусовете им съвпадаха. По стените имаше много картини. Ния предположи, че са негови и попита: -Тези твои ли са? -Да, всичко, което виждаш тук е мое. -Джон, ти наистина имаш талант.- Ния забеляза пред себе си една картина, която й направи особено впечатление. На нея имаше една красива жена с червено цвете, забодено в разпилените над раменете коси. Беше седнала на голям камък до малка рекичка. Беше облечена в дълга бяла рокля, а замисленото й красиво изражение бе насочено към водата. В едната си ръка държеше книга, която сякаш току-що бе затворила, а с другата докосваше косата си. Около нея се виждаше само спокойна зеленина. Стресна я въпросът на Джон: -Харесва ли ти? -Много."

Anynomous

"

Нещо приятно като за лека нощ: "“Ния, прости ми, ако съм объркал чувствата ти, но безнадеждно се влюбих в теб. Още от мига, в който те видях в кафенето, аз знаех, че ще бъдеш специална за мен. Теб човек не може да не те обича. Завиждам на семейството ти, че те имат. Но и се радвам, че имаш човек до себе си, който също толкова силно те обича. Защото аз не знам какво ще се случи с мен. Дал съм обещание да се върна, но знаеш как е. Дал съм обещание!. И когато се върна, искам да... те видя. Но ако все пак нещо се случи с мен, искам да знаеш, че винаги ще те обичам. Може би не тук и сега. Надявам се да се срещнем в друго време и в друг свят, където любовта ни ще бъде възможна. Ния- трите ти букви не могат да те опишат. Ти си невероятен човек. Съжалявам само за едно, че нямах достатъчно време да те опозная. Ще се пазя заради теб! Обичам те! Вече ми липсваш! P.S. Ако нещо се случи с мен, искам да отидеш в апартамента ми. Там има нещо за теб. Сама ще го намериш.“

Anynomous

"

Добро утро и от мен! "Хотелът се намираше близо до емблематичния за Америка „Сентрал Парк“ . Преди да замине Ния го беше виждала само в интернет, а сега щеше да се разходи и да усети магията му. Там имаше изключително много хора, защото денят бе изключително приятен. Някои от тях поддържаха форма, профучавайки покрай хората със слушалки в ушите, други просто прекарваха приятни моменти с близки хора, имаше и влюбени двойки, които нежно се държаха за ръце, имаше и майки с малки... деца, за които целият свят бе заключен в желанията на техните скъпоценни същества, а радостта от майчинството личеше по лицата им, имаше и възрастни двойки, които се наслаждаваха на приятния и топъл ден . В такива моменти на Ния й липсваха Манол и децата. Би дала всичко да можеше да бъде с тях тук и сега. В този момент тя усети напрежение в краката след дълго обикаляне и седна на една пейка. Отметна глава назад и затвори очи. Слънчевите лъчи галеха лицето й и тя почувства живителната сила на топлината. Беше й изключително приятно, но трябваше да се връща в хотела, за да се подготви за това, за което всъщност бе дошла тук. Прибра се и седна пред компютъра, изпитваше нужда да чуе любимите гласчета, които бяха на хиляди километри разстояние. Включи скайпа и започна да звъни. От проведения разговор разбра, че през изминалата нощ и тримата не са успели да спят добре. Случайно или пък не толкова случайно, малкият Калоян бръкнал в гардероба и намерил дреха на майка си и започнал да я гушка и така заспал, но това станало в малките часове на деня. Манол заварил Пресияна да плаче тихо в стаята си и когато я попитал каква е причината, макар да бил сигурен каква е тя, му отговорила, че мама й липсва. Затова Манол прекарал нощта при тях, опитвайки се да спи ту при единия, ту при другия, а накрая се събудил на пода между двете легла. "

Anynomous

"

Скоро не съм публикувала, заради положителните емоции около изпращането на моя клас. Но сега моментът дойде: "Джон бе около 35-годишен. Ния така и не го попита за годините. Бе красив мъж и тя не можеше да не забележи това. Косата му бе тъмна, но на места вече се забелязваха сребристите светлинки, които го правеха още по-чаровен. Кожата му бе загоряла от слънцето и така зелените му очи се открояваха още повече. Имаше плътни устни, които изказваха чувственост. А на брадичката м...у се открояваше една забележителна трапчинка. Джон определено привлече вниманието й. И на нея това определено не й хареса. Осъзнаваше, че в България я чакаше едно прекрасно семейство и не можеше да си позволи да бъде привлечена от друг мъж на другия край на света. Изведнъж тя се сети за какво всъщност бе излязла, погледна часовника си и възкликна: -Боже, закъснявам за среща. Трябва да тръгвам.- Ния бързо стана от масата и се запъти към вратата, но се сети, че бе изпуснала уговореният час с шофьора, който трябваше да я закара на мястото и спря. Обърна се към Джон и промълви като виновно дете: - Как да стигна до...-тя извади бележника си и провери за адреса- до улица „Вашингтон“ ? Ще ми помогнеш ли? Джон се почувства като спасител и мъжкото его у него заговори: -Аз мога да те закарам. Обещавам ти, че след половин час ще бъдеш там.- казвайки това, той се усмихна леко и стана бавно от стола си. Харесваше му да контролира положението, но при изправянето си, минавайки покрай нея, ръцете им леко се докоснаха, което причини неудобство и у двамата. Погледите, които си размениха, показваха, че и двамата усещаха нещо, което не искаха да си признаят, особено Ния. Тази среща бе ненавременна- Джон отиваше на мисия, а Ния бе омъжена. Но понякога съдбата си играеше своите игрички.

Anynomous

"

"Лъчите на нюйоркското слънце озаряваха цялата стая. Те бяха различни. Тук озаряващите светлини носеха духа на Америка и още с появата си всяка сутрин те отбелязваха духа на тази огромна държава. Предначертаваха нови завоевания и корпоративни успехи. Или пък бяха предвестник на нови изживявания, каквито предстояха на Ния. Тя не знаеше колко време е спала, но в отражението на огледалото видя едно свежо и поруменяло отражение. Тя бе толкова изморена предната вечер, че изобщо ...не бе забелязала колко уютна бе хотелската стая. Антрето бе малко, но свежите цветове и малката кокетна тоалетка придаваха приятна атмосфера. Влизайки в дневната, се откриваше едно доста просторно и светло помещение, което бе подредено така, че посетителят нямаше да почувства каквато и да е липса. Имаше всичко- в средата бе голям диван в тъмен цвят с много възглавници за повече удобство, пред него се намираше масичката, на която бе поставена ароматна свещ, така че ако някой реши да се отпусне максимално след труден и напрегнат ден, имаше тази възможност. Голям телевизор бе поставен на стъклена масичка, а дистанционното му търпеливо чакаше да бъде включено. Нямаше отделна стая за кухня, но едно преграждение отделяше тази част от другата. Кухненското помещение представляваше малко пространство с всички нужни неща за едно нормално няколкодневно пребиваване. Навсякъде по тавана бяха поставени малки лампички, които наподобяваха ярки звезди, осеяли пространството. И когато човек погледнеше нагоре, имаше чувството, че звездното небе е над него и носи някакво вселенско успокоение. Те придаваха на стаята завършен вид. Към тази визия се присъединяваха и нежните пердета, които се спускаха до долу и бяха в цвят капучино, набръчкани толкова много, че скриваха външния свят. Стените бяха един тон по-светли ,а топлите цветове навсякъде създаваха приятно усещане на домашен уют, което накара Ния да се почувства изключително добре. Тя обичаше всичко, което й напомняше за дома. "

Anynomous

"

И докато си пиете кафенцето пред телевизора вкъщи... "Джон бе около 35-годишен. Ния така и не го попита за годините. Бе красив мъж и тя не можеше да не забележи това. Косата му бе тъмна, но на места вече се забелязваха сребристите светлинки, които го правеха още по-чаровен. Кожата му бе загоряла от слънцето и така зелените му очи се открояваха още повече. Имаше плътни устни, които изказваха чувственост. А на брадичката му се открояваше една забележителна трапчинка. Джон опред...елено привлече вниманието й. И на нея това определено не й хареса. Осъзнаваше, че в България я чакаше едно прекрасно семейство и не можеше да си позволи да бъде привлечена от друг мъж на другия край на света. Изведнъж тя се сети за какво всъщност бе излязла, погледна часовника си и възкликна: -Боже, закъснявам за среща. Трябва да тръгвам.- Ния бързо стана от масата и се запъти към вратата, но се сети, че бе изпуснала уговореният час с шофьора, който трябваше да я закара на мястото и спря. Обърна се към Джон и промълви като виновно дете: - Как да стигна до...-тя извади бележника си и провери за адреса- до улица „Вашингтон“ ? Ще ми помогнеш ли? Джон се почувства като спасител и мъжкото его у него заговори: -Аз мога да те закарам. Обещавам ти, че след половин час ще бъдеш там.- казвайки това, той се усмихна леко и стана бавно от стола си. Харесваше му да контролира положението, но при изправянето си, минавайки покрай нея, ръцете им леко се докоснаха, което причини неудобство и у двамата. Погледите, които си размениха, показваха, че и двамата усещаха нещо, което не искаха да си признаят, особено Ния. Тази среща бе ненавременна- Джон отиваше на мисия, а Ния бе омъжена. Но понякога съдбата си играеше своите игрички."

Anynomous

"

Втора порция: "Днес й предстоеше първата от поредицата срещи и тя реши, че не трябва да губи повече време и трябва да излезе и да опита американското кафе. Имаше нужда от добра доза кофеин, за да започне денят. Навън времето бе прекрасно, свежо и прохладно. Пролетта тъкмо бе започнала да показва прелестите си и всичко наоколо носеше свеж аромат на чакащи да разцъфнат цветчета, въздухът бе изпълнен с нови очаквания и надежди. Както се разхождаше по тротоара, заобикаляйки много... хора, отиващи на работа, Ния забеляза голяма табела, на която бе изписано: „При Боб. Опитайте най-ароматното кафе в Америка! „. Това й се стори примамлива реклама и тя прекрачи прага на заведението. Тъй като беше сутрин, имаше много хора, които взимаха първата си доза кофеин за деня. Ния се огледа и видя една свободна маса в дъното,точно по нейния вкус, достатъчно скрита от любопитни погледи. Тук обаче всеки бе започнал да обсъжда предстоящото през деня и почти никой от посетителите не се интересуваше от това кой влиза или излиза. Това се хареса особено много на Ния. Седна и се огледа- имаше всякакви хора, работници, които събираха физически сили за тежкия работен ден, Ния ги позна по висящите каски от едното страна на работните им костюми, имаше чиновници, държавни служители, адвокати, които тя позна по папките, които носеха и бяха оставили до себе си на масата. Всеки бе забързан нанякъде, всеки със своите задачи и планове за деня. Младата симпатична сервитьорка напълни чашата, която носеше със себе си със солидна доза американско кафе. Попита я дали ще желае нещо друго и Ния реши да гарнира ароматното кафе с още по-ароматно парче боровинков пай. Когато паят й бе поднесен, тя с нетърпение си взе голямо парче. Остана доволна от вкуса и продължи да се наслаждава на приятната закуска. В следващия момент тя усети някакво необяснимо напрежение, сякаш някой я наблюдаваше. Извърна глава към предполагаемия източник на това странно чувство и очите й срещнаха мъж, който бе седнал на бара и също пиеше кафе.

Anynomous

"

Ето и първата порция: Началото " ГЛАВА ВТОРА

"Оставаха броени часове до полета и Ния беше започнала да си приготвя багажа. През цялото време имаше натрапчивото чувство, че забравя нещо и това нещо бе семейството- този извън габаритен багаж, който нямаше да може да вземе със себе си. Успокояваше се, че ще има достатъчно работа и няма да има време да мисли за тях и да усети липсата им. Сама знаеше, че това няма да се случи. Пресияна и Кало...ян бяха все още малки и понякога се държаха странно- веднъж възприемаха нещата прекалено сериозно, играеха на обидени и обвиняваха своите родители, че не са задоволили някоя тяхна прищявка, а друг път ги гушкаха и не ги пускаха с часове и Ния не успяваше да свърши домакинските си задължения. Тя знаеше, че оставя децата в добри ръце, Манол бе всеотдаен баща и нямаше да допусне да усетят осезателно липсата й . Докато учеше в университета, той беше поел грижите за тях. Когато тя отсъстваше, той измисляше всевъзможни забавления, с които да задържи вниманието на децата, а и да се изморят порядъчно, за да заспят бързо и лесно. Той успяваше така да си организира времето, че да има достатъчно за тях. За това Ния му беше изключително благодарна и го възнаграждаваше с целувки и прегръдки, когато се върнеше вкъщи. "